пънкаромитёк: Когато се връща Надеждата

Ще пробвам да пресъздам своите впечатления от рождения ден на сестра ми.
По начало идеята да се повтори на практика същото което правих аз преди малко повече от година не ми се видя добра. Твърдо съм убеден че всеки трябва да избира сам Пътя си и даже по-скоро да се ослушва и да чуе кой точно Път го вика и да му се довери. Но в този конкретен случай май все пак може да се приеме че се получи по-добре. Първо мястото вече беше така да се каже “простреляно”. С голямо количество плюсове и със съвсем малко минуси. В плюсовете задължително влизат почти пълната му откъснатост и изолираност от останалите пикникуващи, изпитаният маршрут за вкарване на колата с багажите и музиката:

проверената дислокация на огнища-палатки-маси, близостта и достъпността на Водата и ред други за които сега не се сещам

И второ появата на това собственическо и в същото време уютно чувство когато отиваш на място на което вече си бил – “нашето място”. Пак по изпитаната схема в петък там беше изпратена ударната дружина която да подготви мястото за Събитието. С нашата кола бяхме аз, Ася, Любовта и всъщност виновничката за Събитието

която ни каза че там вече трябва да са стигнали Албенка,

Елена

и някакви техни другари

Албена, Елена &Со наистина вече са били горе но нещо ги е отказало да хванат същото място (някакъв фургон) но били някъде наоколо. Като наближихме аз традиционно оставих возените от мен девойки да ходят до горе пеша а аз и значително олекотеният Толик се заизкачвахме по пътя където навремето той получи бойно ранение. Без особени проблеми се покатерих до мястото и ми стана ясно какъв беше този загадъчен “фургон” който стреснал децата. Действително там на пътя имаше фургон в каквито обикновено живеят строителите. Празен и заключен с две-три вързани и лаещи кучета около него. При което достатъчно далеч че да не пречи и да не се забелязва. Малко след него видях и махащата Албенка.

Децата вече се бяха установили и бяха направили истински сериозен лагер – с разпънати палатки в сянката на едно голямо дърво, събрани дърва за огън и с радост в очите. Мястото беше супер но с 2 много съществено “но”-та: недостъпно за кола и липса на места за много палатки предвид каменистия ландшафт. Децата толкова се радвах и бяха толкова горди от самостоятелния си избор че ми беше много криво да ги карам да се местят. Превъзмогнах се и хванах младежа оказал се под ръка (в последствие това се оказа че е Наско) и го заведох до предното място като му обясних предимствата. Дали тук изигра някаква роля възрастовият ми авторитет, дали това беше плод на уважението към Маляка или просто бях достатъчно убедителен но Наско се съгласи да навива с мен останалите да се местят. Като се върнахме се запознах и с Пешо

който в началото малко ме стресна със странното си поведение и представяне (каза че се казва Блейк) но впоследствие и той се оказа доста свестно хлапе. С привидно мрънкане децата започнаха да си стягат лагера и да се готвят за местене. А пък аз с традиционно натъпканата с дърва събрани по пътя кола с много страх и внимание се намърдах с Толик до Оградената Полянка. Докато се кефих на Природата и на бягството си от цивилизацията дойдоха младежите и малко след тях и девойките зарязани на шосето. Още преди тръгване си бях казал че няма да се впрягам много в организацията а ще се отдам на мързел и чревоугодие но клонящото към залез слънце и стремежът ми към комфорт надделяха та посъветвах младежите да се погрижат за огрево-осветителните удобства – тоест да довлекат максимум дърва. Ние с девойките разтоварихме колата и докато те сглобяваха къщите аз се захванах с едно от най любимите ми занимания – Огъня

Начупих си клечки, спретнах огнище и му дадох живот. Наско пък заизважда разни меса и сланинки и започна да ниже шишове. Големият Кеф се започна. Естествено малко си подърпахме чергата с Любов кой точно и как да обгрижва Огъня но май накрая тя великодушно ме остави да си чеша крастата.

Вечерта имаше биричка, страхотни шишчета и готино седене край огъня. В някакъв момент прескочихме полунощ и запоздравявахме Маляка

Някои даже й подариха разни подаръци.

Следващата сутрин.

Съботната сутрин започна с “химично” чайче от растящите наоколо билки и много слънце

Аз най-безочливо връчих на младежите брадвата, ръкавици и ги изпратих за дърва като обещах че поне ще се постарая да направя маси за коктейла. Младежите прегърнаха идеята за дървата и отидоха да рутят гората. Накрая се оказа че са насекли дърва за поне едноседмично лагеруване на полк войници. Стори ми се странно че дървата ги влачеше Елена

но впоследствие реших че тя може би има някакво количество енергия в повече и влаченето на дърва й е като отдушник.

От довлачените дърва си нарязах крака за двете маси и зачаках да ми върнат брадвата за да ги подостря. Продължавах да съм с убеждението да взимам минимум участие в подготовката. Отчасти може би за да оставя Маляка-и-компания да се накефят на процеса и в значително по-голяма степен от мързел. Подмотвах се и се радвах на готиния излет. Даже в един момент навих Ася и Любовта да засвежим та се стигна до съвсем разложително състояние. Слава богу в някакъв момент започнаха да прииждат и другите поканени та обстановката доста се разреди. Добре че сред първите се появи и Мони и с негова помощ криво-ляво сглобихме някакви масички и общо взето се получи някаква организация.