Когато се връща Надеждата /продължение/

...Докато аз се грижех за менюто


















поляната се била напълнила с младежи които доста активно са се забавлявали.

От моя страна наблюдавах как тенджерата която отдавна трябваше да се е напълнила с приготвени крилца все си оставаше с малко хапване на дънцето. Вероятно все пак хората са си похапвали добре. После някой пое готварската щафета а аз почнах да наблюдвам. И колкото повече гледах – толкова повече се кефих. Оказа се че сестра ми има страхотни приятели! Всичките хлапета бяха неестествено готини и искрени. Жалко само че Любовта си тръгна - тя със сигурност щеше да го оцени. Децата бяха точно като изскочили от някоя книга на Стругацки или Крапивин – чисти, добри и истински. Направо не можех да повярвам че това е истина. До такава степен се бях обезверил от съвременните младежи че това което виждах наоколо ми се виждаше като нереално. Слава богу всичките бяха живи и при желание можех да ги пипна или да ги заговоря. За тези почти три дни не видях никой от тях да се кара или да се държи тъпо. Те не бяха тълпа а задружна комания от индивидуално прекрасни и уважаващи другия Хора. Това беше момент в който аз разбрах че този проклет и агресивен свят все пак има бъдеще. Едва ли ще успея да си спомня и да опиша всеки от тях. Дано пропуснатите не се сърдят…

Марто.

Марто си е Марто. Неописуем и необснимаем ;)

Сашо.

Пича който ме разби с неестествено нежното обръщение към Маляка: “Адашче” Пича който реализира детската си мечта да язди конче.

Пича който направо ме разкърти като отиде да пуши (единствен пушач от команията!) от другата страна на реката с думите: “Ми не на всеки му е приятен димът от цигарите”

(Евала Сашо!)

Милен.

Готиното хлапе което ми отмъкна фотоапарата, запиля се нанякъде и го върна пълен със снимки.

(Браво Мимо!)

Гошо.

Спасителят който се оказа че има страхотен творчески поглед към готвенето и ме замести че и аз да видя малко от купона.

(Благодаря то Гошо!)

Наско.

Младежът който най-ясно се ориентираше в дивата действителност. Младежът направил топлото и светлото на цялата дружинка.

Младежът който за съжаление изяде (изпи или хвана вирус?) и изкара в неприятни усещания целия ден на рождението на дребната.

(сори братко!)

Асен.

Пича когото не можах да опозная но който ме срази с бликащата от него жизнерадостност и рутещата стени усмивка.

Боцмана.

Мълчащият и незабележим Боцман но всяващ толкова спокойствие и увереност че ако знаеш че е наоколо можеш да бъдеш сигурен че всичко ще е наред.

Пешо.

С неговия мил стремеж да бъде странен и различен.

(Так держать, Пешо!)

Девойките.

Сдържаната Зорница.

Лъчезарната Андре

Жизнерадостните Руми и Влади

Албенка

Елена

Е и ние...

Когато се връща Надеждата

Ще пробвам да пресъздам своите впечатления от рождения ден на сестра ми.
По начало идеята да се повтори на практика същото което правих аз преди малко повече от година не ми се видя добра. Твърдо съм убеден че всеки трябва да избира сам Пътя си и даже по-скоро да се ослушва и да чуе кой точно Път го вика и да му се довери. Но в този конкретен случай май все пак може да се приеме че се получи по-добре. Първо мястото вече беше така да се каже “простреляно”. С голямо количество плюсове и със съвсем малко минуси. В плюсовете задължително влизат почти пълната му откъснатост и изолираност от останалите пикникуващи, изпитаният маршрут за вкарване на колата с багажите и музиката:


















проверената дислокация на огнища-палатки-маси, близостта и достъпността на Водата и ред други за които сега не се сещам

И второ появата на това собственическо и в същото време уютно чувство когато отиваш на място на което вече си бил – “нашето място”. Пак по изпитаната схема в петък там беше изпратена ударната дружина която да подготви мястото за Събитието. С нашата кола бяхме аз, Ася, Любовта и всъщност виновничката за Събитието


















която ни каза че там вече трябва да са стигнали Албенка,


















Елена


















и някакви техни другари

Албена, Елена &Со наистина вече са били горе но нещо ги е отказало да хванат същото място (някакъв фургон) но били някъде наоколо. Като наближихме аз традиционно оставих возените от мен девойки да ходят до горе пеша а аз и значително олекотеният Толик се заизкачвахме по пътя където навремето той получи бойно ранение. Без особени проблеми се покатерих до мястото и ми стана ясно какъв беше този загадъчен “фургон” който стреснал децата. Действително там на пътя имаше фургон в каквито обикновено живеят строителите. Празен и заключен с две-три вързани и лаещи кучета около него. При което достатъчно далеч че да не пречи и да не се забелязва. Малко след него видях и махащата Албенка.

Децата вече се бяха установили и бяха направили истински сериозен лагер – с разпънати палатки в сянката на едно голямо дърво, събрани дърва за огън и с радост в очите. Мястото беше супер но с 2 много съществено “но”-та: недостъпно за кола и липса на места за много палатки предвид каменистия ландшафт. Децата толкова се радвах и бяха толкова горди от самостоятелния си избор че ми беше много криво да ги карам да се местят. Превъзмогнах се и хванах младежа оказал се под ръка (в последствие това се оказа че е Наско) и го заведох до предното място като му обясних предимствата. Дали тук изигра някаква роля възрастовият ми авторитет, дали това беше плод на уважението към Маляка или просто бях достатъчно убедителен но Наско се съгласи да навива с мен останалите да се местят. Като се върнахме се запознах и с Пешо


















който в началото малко ме стресна със странното си поведение и представяне (каза че се казва Блейк) но впоследствие и той се оказа доста свестно хлапе. С привидно мрънкане децата започнаха да си стягат лагера и да се готвят за местене. А пък аз с традиционно натъпканата с дърва събрани по пътя кола с много страх и внимание се намърдах с Толик до Оградената Полянка. Докато се кефих на Природата и на бягството си от цивилизацията дойдоха младежите и малко след тях и девойките зарязани на шосето. Още преди тръгване си бях казал че няма да се впрягам много в организацията а ще се отдам на мързел и чревоугодие но клонящото към залез слънце и стремежът ми към комфорт надделяха та посъветвах младежите да се погрижат за огрево-осветителните удобства – тоест да довлекат максимум дърва. Ние с девойките разтоварихме колата и докато те сглобяваха къщите аз се захванах с едно от най любимите ми занимания – Огъня

Начупих си клечки, спретнах огнище и му дадох живот. Наско пък заизважда разни меса и сланинки и започна да ниже шишове. Големият Кеф се започна. Естествено малко си подърпахме чергата с Любов кой точно и как да обгрижва Огъня но май накрая тя великодушно ме остави да си чеша крастата.

Вечерта имаше биричка, страхотни шишчета и готино седене край огъня. В някакъв момент прескочихме полунощ и запоздравявахме Маляка

Някои даже й подариха разни подаръци.

Следващата сутрин.

Съботната сутрин започна с “химично” чайче от растящите наоколо билки и много слънце


















Аз най-безочливо връчих на младежите брадвата, ръкавици и ги изпратих за дърва като обещах че поне ще се постарая да направя маси за коктейла. Младежите прегърнаха идеята за дървата и отидоха да рутят гората. Накрая се оказа че са насекли дърва за поне едноседмично лагеруване на полк войници. Стори ми се странно че дървата ги влачеше Елена


















но впоследствие реших че тя може би има някакво количество енергия в повече и влаченето на дърва й е като отдушник.


















От довлачените дърва си нарязах крака за двете маси и зачаках да ми върнат брадвата за да ги подостря. Продължавах да съм с убеждението да взимам минимум участие в подготовката. Отчасти може би за да оставя Маляка-и-компания да се накефят на процеса и в значително по-голяма степен от мързел. Подмотвах се и се радвах на готиния излет. Даже в един момент навих Ася и Любовта да засвежим та се стигна до съвсем разложително състояние. Слава богу в някакъв момент започнаха да прииждат и другите поканени та обстановката доста се разреди. Добре че сред първите се появи и Мони и с негова помощ криво-ляво сглобихме някакви масички и общо взето се получи някаква организация.




































Имаше вече достатъчно жарава за готвене и колкото искаш бира в реката



















та даже не знам как се захванах да пека накиснатите пилешки крилца



















Тук имам известни пропуски които в последствие след гледане на снимките се оказаха съществени

Мокър фотоурок

Идеята беше екстремален фотоурок. Не знам как така става, но все се случва като решим с Ицко Пицко да кривнем някъде извън София, да случим някакъв природен катаклизъм – дъждове, мъгли, бурни ветрове – все такива неща. Но този път ние се оказахме по-хитри и вече си го знаехме, че ще ни чака дъжд – даже се бяхме подготвили с чадъри. Поводът всъщност – че аз съвсем отскоро се приобщих към голямото семейство на дигиталните папарако-спамери. Колкото се дърпах навремето от копютърната чума – толкова се потопих с главата в цифровия свят след като се предадох. До такава степен, че даже се снабдих с “говнозеркалка” както обичат да казват на Лепрата. Обаче за да мога поне от нещо-нещо да правя оконедразнещи неща, се разбрахме с Ицко, че по възможност ще ми открива разни тайни от загадъчния и прекрасен свят на фотографията.

Тази събота вече беше уговорено, че ако не падат камъни от небето – ще се пробваме да идем до Кътина. На сутринта след взиране в небето и внимателно запознаване с прогнозите, изменихме плановете от Кътина на Бонсови Поляни, с идеята, че е малко по-близо, по-познато, и сякаш, по-удачно от гледна точка на автомобилен комфорт. Ако не толкова на нас – поне на колата да не й е много дискомфортно. Дружинката беше: аз, Ицко Пицко и Ася. И понеже се очакваше че ние с Ицко ще сме вглъбени във фотографирането, а за Любовта твърдо се знаеше, че няма да може да дойде – за да не й е скучно на Ася покрай нас, се надявахме и сестра ми да успее бързо да приключи със съботния си изпит и да да се присъедини и тя. Тук ни провървя. Докато избирахме мястото тя се обади, че е готова и успя да се добере до Ицко буквално в последната минута. На края на асфалта, при Бонсовите Поляни, стигнахме безобидно и даже преди пладне. Без много да му мислим хванахме през мократа поляна надалеч от хората и техните вили. Там на сухо, под едно дръвче, малко засвежихме с каквото си носехме и се метнахме в мократа приказка. Дъжд слава богу не валеше, но тревата беше мокра. Иначе си беше достатъчно топло и даже слънчево.

Оказа се, че там на сравнително малък периметър има бая интересности за снимане и просто за разглеждане. Аз пощраках малко – повече го разпитвах за тънкостите на снимането и за моя апарат. Някак си не ми се снимаше много в усойното на гората. Аз въобще от малък не се впечатлявам от усойните гори, а предпочитам по-разредените или даже най-добре полянки. Което не означава, че не ми беше изследователско да се мотая. Просто не ми се снимаше в тъмното. Но пък Ицко здраво се беше подготвил и амбицирал. Той си извади триножника и лека-полека се вмъкна в неговия филм с видимо удоволствие.

Ние не му пречихме и гледайки да не му разваляме мерака се мотаехме наоколо. Така, докато Ицко се беше унесъл в снимане на разрушеното нещо (което според мен си беше чешмичка а според Ицко не беше съвсем сигурно че е такава) ние стигнахме до ловното заслонче с покъртително дълбоките и страшно символични надписи по стените “Ленин” и “Сталин”.

Все пак това си бяха Бонсови Поляни и комунистическо-революционната тематика си идваше доста органично. Мен например значително повече ме впечатли наличието в заслона на голямо количество стъклени и керамични чаши (чаени, кафени, и високи за сок и бира). Освен това си беше много спретнато заслонче – относително чисто (е, естествено с опаковка от презерватив на земята) със здрави пейки и даже много готина камина. Там попозирахме малко за групови снимки и продължихме нататък (накъде?) през гората. Аз поне вече спокоен, че дори и да завали порой ще има къде се подслоним.

Така излезнахме на първата полянка където Ася и Маляка захванаха да събирателстват (по конкретно бъз за сок)
а при мен засвежаването се прояви в желанието да си намаля товара който носех. И най-вече откъм хранителните ни запаси. От друга страна си беше дошло обедно време и от импровизирано хапване на крак нещата си прераснаха в конкретно обядване.
Така снабдени с нови сили, на слънчева полянка, приятно засвежили ни удари на фото-експерименти. Тоест Ицко го удари на експерименти, а нас на позиране. Тичахме, подскачахме и правехме всевъзможни маймунджолъци, а Ицо си кроеше някакви планове и ни строяваше да ги реализирваме. Ето какво успя да направи Ицко докато ние се чудехме как още да се излигавим:

Общо взето всички се забавлявахме.
Постепенно се сетих, че вече и аз имам апарат и мога да си щракам и аз. А тъй като явно си падам да снимам разни дребни неща се пуснах сред високите треви и многото дребни гадинки, които виреят из нея.

. Така без много да си даваме зор се добрахме до Дървото. Явно то беше доста енергетично или просто много впечатляващо разгърнато но при него също се задържахме доста време.
. Отгоре на всичкото докато се въртяхме и снимахме наоколо, взе че леко започна да пръска и ние някак си органично се подслонихме под него.
Явно все пак се бяхме поуморили от ходенето през мокрите треви и калните пътища и Дървото стана нашата повратна точка. Там се повърнахме и поехме по обратния път. Сега вече без да търсим преките пътища за връщане, а по сигурния и изпитан маршрут, по който дойдохме.

Връщането, естествено, не беше толкова откривателско (все пак вече сме го открили докато идвахме до Дървото) и не ни се видя толкова дълго. Някак си се разминахме с ловния марксистско-ленински заслон и излезнахме на поляната, от която всъщност започна нашето дъждовно приключение. Повъртяхме се под дървото в средата на поляната. Но то беше някак обидено накърнено от ловците, които го бяха накичили с всевъзможни боклуци от типа на празни пластмасови бутилки и други красоти и го бяха обстрелвали без видим ущърб, но пък с видимо посегателство. То не изглеждаше изстрадало, а по-скоро гордо обидено – което си беше разбираемо. Ти гледаш да дадеш сянка за почивка в летните жеги, а теб за благодарност те пълнят със съчми и чашки от въздушни пушки.

Но пък това не успя да ни провали хубавото настроение от разходката. Може би, защото дървото гледаше на своите дребни ранички с гордо героично презрение – както би гледал някой патил трапер на стари рани от схватки с мечки вълци и други незначителни вражески настроени елементи.

Това е моята версия на приключението. А тук е Ицковата.