Мокър фотоурок

Идеята беше екстремален фотоурок. Не знам как така става, но все се случва като решим с Ицко Пицко да кривнем някъде извън София, да случим някакъв природен катаклизъм – дъждове, мъгли, бурни ветрове – все такива неща. Но този път ние се оказахме по-хитри и вече си го знаехме, че ще ни чака дъжд – даже се бяхме подготвили с чадъри. Поводът всъщност – че аз съвсем отскоро се приобщих към голямото семейство на дигиталните папарако-спамери. Колкото се дърпах навремето от копютърната чума – толкова се потопих с главата в цифровия свят след като се предадох. До такава степен, че даже се снабдих с “говнозеркалка” както обичат да казват на Лепрата. Обаче за да мога поне от нещо-нещо да правя оконедразнещи неща, се разбрахме с Ицко, че по възможност ще ми открива разни тайни от загадъчния и прекрасен свят на фотографията.

Тази събота вече беше уговорено, че ако не падат камъни от небето – ще се пробваме да идем до Кътина. На сутринта след взиране в небето и внимателно запознаване с прогнозите, изменихме плановете от Кътина на Бонсови Поляни, с идеята, че е малко по-близо, по-познато, и сякаш, по-удачно от гледна точка на автомобилен комфорт. Ако не толкова на нас – поне на колата да не й е много дискомфортно. Дружинката беше: аз, Ицко Пицко и Ася. И понеже се очакваше че ние с Ицко ще сме вглъбени във фотографирането, а за Любовта твърдо се знаеше, че няма да може да дойде – за да не й е скучно на Ася покрай нас, се надявахме и сестра ми да успее бързо да приключи със съботния си изпит и да да се присъедини и тя. Тук ни провървя. Докато избирахме мястото тя се обади, че е готова и успя да се добере до Ицко буквално в последната минута. На края на асфалта, при Бонсовите Поляни, стигнахме безобидно и даже преди пладне. Без много да му мислим хванахме през мократа поляна надалеч от хората и техните вили. Там на сухо, под едно дръвче, малко засвежихме с каквото си носехме и се метнахме в мократа приказка. Дъжд слава богу не валеше, но тревата беше мокра. Иначе си беше достатъчно топло и даже слънчево.

Оказа се, че там на сравнително малък периметър има бая интересности за снимане и просто за разглеждане. Аз пощраках малко – повече го разпитвах за тънкостите на снимането и за моя апарат. Някак си не ми се снимаше много в усойното на гората. Аз въобще от малък не се впечатлявам от усойните гори, а предпочитам по-разредените или даже най-добре полянки. Което не означава, че не ми беше изследователско да се мотая. Просто не ми се снимаше в тъмното. Но пък Ицко здраво се беше подготвил и амбицирал. Той си извади триножника и лека-полека се вмъкна в неговия филм с видимо удоволствие.

Ние не му пречихме и гледайки да не му разваляме мерака се мотаехме наоколо. Така, докато Ицко се беше унесъл в снимане на разрушеното нещо (което според мен си беше чешмичка а според Ицко не беше съвсем сигурно че е такава) ние стигнахме до ловното заслонче с покъртително дълбоките и страшно символични надписи по стените “Ленин” и “Сталин”.

Все пак това си бяха Бонсови Поляни и комунистическо-революционната тематика си идваше доста органично. Мен например значително повече ме впечатли наличието в заслона на голямо количество стъклени и керамични чаши (чаени, кафени, и високи за сок и бира). Освен това си беше много спретнато заслонче – относително чисто (е, естествено с опаковка от презерватив на земята) със здрави пейки и даже много готина камина. Там попозирахме малко за групови снимки и продължихме нататък (накъде?) през гората. Аз поне вече спокоен, че дори и да завали порой ще има къде се подслоним.

Така излезнахме на първата полянка където Ася и Маляка захванаха да събирателстват (по конкретно бъз за сок)
а при мен засвежаването се прояви в желанието да си намаля товара който носех. И най-вече откъм хранителните ни запаси. От друга страна си беше дошло обедно време и от импровизирано хапване на крак нещата си прераснаха в конкретно обядване.
Така снабдени с нови сили, на слънчева полянка, приятно засвежили ни удари на фото-експерименти. Тоест Ицко го удари на експерименти, а нас на позиране. Тичахме, подскачахме и правехме всевъзможни маймунджолъци, а Ицо си кроеше някакви планове и ни строяваше да ги реализирваме. Ето какво успя да направи Ицко докато ние се чудехме как още да се излигавим:

Общо взето всички се забавлявахме.
Постепенно се сетих, че вече и аз имам апарат и мога да си щракам и аз. А тъй като явно си падам да снимам разни дребни неща се пуснах сред високите треви и многото дребни гадинки, които виреят из нея.

. Така без много да си даваме зор се добрахме до Дървото. Явно то беше доста енергетично или просто много впечатляващо разгърнато но при него също се задържахме доста време.
. Отгоре на всичкото докато се въртяхме и снимахме наоколо, взе че леко започна да пръска и ние някак си органично се подслонихме под него.
Явно все пак се бяхме поуморили от ходенето през мокрите треви и калните пътища и Дървото стана нашата повратна точка. Там се повърнахме и поехме по обратния път. Сега вече без да търсим преките пътища за връщане, а по сигурния и изпитан маршрут, по който дойдохме.

Връщането, естествено, не беше толкова откривателско (все пак вече сме го открили докато идвахме до Дървото) и не ни се видя толкова дълго. Някак си се разминахме с ловния марксистско-ленински заслон и излезнахме на поляната, от която всъщност започна нашето дъждовно приключение. Повъртяхме се под дървото в средата на поляната. Но то беше някак обидено накърнено от ловците, които го бяха накичили с всевъзможни боклуци от типа на празни пластмасови бутилки и други красоти и го бяха обстрелвали без видим ущърб, но пък с видимо посегателство. То не изглеждаше изстрадало, а по-скоро гордо обидено – което си беше разбираемо. Ти гледаш да дадеш сянка за почивка в летните жеги, а теб за благодарност те пълнят със съчми и чашки от въздушни пушки.

Но пък това не успя да ни провали хубавото настроение от разходката. Може би, защото дървото гледаше на своите дребни ранички с гордо героично презрение – както би гледал някой патил трапер на стари рани от схватки с мечки вълци и други незначителни вражески настроени елементи.

Това е моята версия на приключението. А тук е Ицковата.